Категории


Подкрепете



Понеделник, 24 Февруари 2014 19:17

Монашеското братство на авва Сергий

Троице-Сергиевата Лавра през 1970-1980-те години беше цветущ разсадник на благочестие

 

Спомени на някога лавърския благочинен, днес митрополит Чернвицки и Буковински Онуфрий (Березовски) за Лаврата от 1970-1980-те години.

 

 

Троице-Сергиевата Лавра през 1970-1980-те години беше цветущ разсадник на благочестие и пазител на чистотата на православната вяра. В Лаврата идваха хора от целия Съюз и отвъд неговите предели, за да пообщуват с лавърските духовници. Най-известният духовник на Лаврата беше архимандрит Кирил (Павлов). При него се изповядваха патриарси, архиереи, свещеници, миряни, а също немалко такива, които принадлежаха към силните на този свят.

 

Имаше и други добри и известни духовници, като например - архимандрит Наум (Бойбородин), архимандрит Лаврентий (Постников), архимандрит Вартоломей (Калугин), които се ползваха с известност, и към които се обръщаха много хора.

 

архимандрит Кирил (Павлов)

 

Братството на Лаврата беше немногобройно, тогава съществуваше огранчение от страна на държавата, в Лаврата можеше да има 60 или 70 братя (точно не помня). Но сред нас имаше духовна любов: ние си помагахме един на друг, преживявахме един за друг и нашите стремежи бяха към това, поне малко духовно да усъвършенстваме себе си.

 

Аз, грешният, постъпих в Московската духовна семинария в 1969 година, на възраст 24 години, след завършване на три курса в Черновицкия Държавен Университет. По някаква причина съм запомнил преминаването на медицинската комисия. Медкомисията (тя беше съставено от лекари от градската болница), дотолкова строго ни проверяваха, че оставяше впечатления, че постъпваш не в духовна семинария, а във авиационно военно училище. Намериха ми някакъв недостатък и ме изпратиха на изследване в районната болница. Лекарката, която ме изследваше, вече немлада жена, силно ме убеждаваше да не се погубвам и да не постъпвам в семинарията, а да ида да се уча в университет и от мен ще стане „добър” човек. Тя даже обеща да ми помогне в това. Аз мълчах и не отговарях нито дума, и, мисля, че това беше най-добрия вариант.

 

Черневицки и Буковински митрополит Онуфрий

 

Московските духовни школи представвляваха тогава голямо, духовно-сплотено семейство, преподавателите и възпитаниците на което, преди да попаднат в това училище, бяха преминали много изкушения и изпитания на своята вяра и преданост на Църквата.

 

Мен ме зачислиха веднага във втори клас. Семинарското братство беше добро. Всички се страраеха да придобият духовни познания и благочестиви навици, макар ние в междучасията се шегувахме и играехме, въпреки възрастта, но в нашите закачки нямаше нито злоба, в тях присъстваше доброта и взаимно уважение. Всеки учащ се се стараеше да възпитава себе си за това звание, в което той искаше да служи на Църквата.

 

Помня, че даже в спалните момчетата живо обсъждаха въпросите, как да си избират презвитера, как духовно ще възпитават децата, как ще се трудят с енариашите, как ще устроят Богослужението, за какво ще проповядват...

 

Тези, които се замисляха за монашество, се държаха другояче, уединяваха се в някое ъгълче, там се молеха, четяха творенията на светите Отци, но никой никого не укоряваше и не унижаваше за избирания път.

 

до мощите на Свети Сергий Радонежки

 

Всички, по мяра на своите сили и възможности се стараеха да ходят в Лаврата на Полунощница, за да се поклонят и целунат мощите на преп. Сергий; който не можеше да стори това рано сутрин на Полунощница, той отиваше малко по-късно в Троицката катедрела, за да се поклони пред мощете на нашия Небесен застъпник и покровител - преп. Сергий. Ние всички имахме общото правило - всеки ден задължително да идем при мощите на преп. Сергий за благословение.

 

Учейки се във 2-ри клас на семинарията, подадох молба за преминаване в числото на братството на Лаврата. Когато бях във ваканция - измолих от родителите си благословение за този път, но не ме пускаше отец Симон [1]. Мисля, той виждаше моята неготовност за монашески живот, затова ме удържаше.

 

Братството на Троице-Сергиевата Лавра, 1979 год.

 

Той казваше: „Поучи се, братко, до 3-ти курс на Академията, а после ще преминеш в Лаврата”. Но аз бях нетърпелив и молех моя духовник архимандрит Кирил (Павлов), да походатайства за мен. След няколко месеца о. Кирил заедно с благочинния на Лаврата архимандрит Варнава (Кедров)[3], отиде при инспектора, и той ме пусна. Това се случи в края на декември 1970 година. За мен, грешния, това беше необикновен Рождественски подарък.

 

Постъпилите в числото на братството - студенти или възпитаници на Духовните школи, дълго не стояха послушници, т. к. тяхната вяра и боголюбие вече бяха изпитани при постъпването в духовната семинария. Затова след три месеца ме постригаха за расофорен монах, а още след  три месеца - бях хиротонисан за йеродякон, а още след година - за свещеник.

 

Животът в Светата Лавра бе много интересен, изпълнен с борба със себе си, със своите страсти. Когато монахът с молитва и смирение започне да пречупва себе си, разрушава у себе си злите навици, тогава благодатта Божия осенява него и неговия живот, на вид като че ли - еднообразен и скучен, в действителност става светъл красив и интересен.

 

От 1744 год. Троице-Сергиевият манастир започнал да се именува Лавра. В 1747-1767 години от архитект Дмитрий Ухтомски била построена в стил барок малка църква в чест на Смоленската икона на Божията Майка. Тя се откроява със своята овална форма, балкони-еркери с балюстради.

 

В обкръжението на тези духовни войни и на мен, нерадивия, ми бе интересно и добре.

 

В тази духовна корекция и шлифовка участваха по-старшите братя. Едни - със своя пример, като например архимандрит Нил (Кабанов) (в схима Рафаил), а други - със своята дума, като например архимандрит Николай (Самсонов).

 

Отец Нил много години носеше послушание в канаскията в Троицкия катедрален храм. Когато го питаха: „Отче, какво послушание ви е възложено?”, той отговаряше с обичайната скороговорка: „Работя в Троицкия събор, там аз работя”. Ние му възразявахме: „Отче, това мирските хора работят, а монасите носят послушание”, но той отново със скороговорка отвръщаше: „Какъв съм монах аз, какъв съм монах аз?”, а в действителност, беше много строг монах, молитвеник труженик. Когато той се престави, ние оглеждахме неговата келия, в която беше всичко много скромно и просто, и намерихме тетрадка, в която той отбелязваше, колко и какви молитви е извършвал всекидневно: ако бе прочитал молитвата, поставял знак «+», а ако пропуснал - то «-» и в тази тетрадка минусите се намираха рядко, навсякъде имаше плюсове.

 

На ежегодните Лавърски празници идват много йерарси и духовници на Руската Църква, тук се извършват съборни Богослужения, срещи с многобройни гости на Руската Църквоа от разни страни

 

Ако той се отлъчваше от обителта за няколко дни и не можеше да прочита своето правило, върнал се, той с безпокойство казваше: „Ай, всичко е пропуснато, трябва всичко да се изчита”, - и изчиташе всички изпуснати молитви и правеше пропуснатите поклони. Той никога никого не учеше словесно и не правеше никому забележки, но беше за младите жив урок.

 

Архимандрит Николай (Самсонов) имаше друга нагласа: той ни учеше и твърдо пресичаше нашето превъзнасяне и суетност. Ако той видеше, че млад монах върви бързо, тича, размахва ръце, той ще пристъпи, ще го вземе за ръка, ще спре и ще каже: „Не тичай, не махай с ръце, ти си умрял за света, защо се суетиш; твоите ръце са свързани с обети пред Бога, защо ги размахваш?” По този начин, той ни учеше на духовна култура и поведение, за които светът вече отдавна е забравил.

 

Игуменът на Троице-Сергиевата Лавра архимандрит Пимен (Хмельовски) с братството на Лаврата

 

През 1985 година ме назначиха за благочинен на Лаврата. Това послушание има свои особености, но за мен, грешния, то беше нетрудно, защото аз преживях вече 15 години в братството на Лаврата и знаех характера и способностите на всеки монах. Мисля, че братството не по-малко познаваше и мен, грешния. Аз знаех, че в духовния живот на монаха има светли страници, но има и тъмни; биват победи над страстите, а биват и падения; и трагедията на монаха се състои не в неговото падение, а в прекратяването на духовната борба със себе си.

 

до раката с мощите на Свети Сергий Радонежки

 

Чрез падението Господ ни дава опитно да познаем своята немощ и нищожество и чрез това ни довежда до смирение: ако монахът не изостави подвига, той отново възстава чрез покаяние и става по-силен и по-крепък.

 

Знаех за това от разказите на духоно опитни старци и се стараех всичко това да отчитам при изпълнението на благочинническото послушание, затова при мен нямаше никакви трудности, аз търпях немощите на братята, а братята търпяха моите немощи.

 

Освен това, игуменът на Лаврата архимандрит Алексей (Кутепов)[2],бе добър  и снизходителен към моите недостатъци и великодушно ми  прощаваше моите грешки. За мен това твърде много значеше.

 

В това време започна „гласността и перестройката” в държаваа. Това докосна, в някоя степен, и Лаврата, но не дотолкова, че да промени съставилите се устои на монашеския живот.

 

В 1988 год. с указ на Светейшия Патриарх Пимен бях назначен за игумен на Свято-Успенскта Почаевска Лавра и бях отчислен от братството на Троице-Сергиевата Лавра.

 

Лаврата и нейната „голяма келия” - Академията и Семинарията винаги с любов и радост посреща тези, които тук са извършвали своя студенчески труд и след това носели благословението на Преподобни Сергий в своите градове и села - на клира и народа Божий

 

Днес животът в Лаврата на преподобни Сергий в много неща се е променила: монасите от Лаврата са излезли в света, животът ги е разхвърлял в разни краища на земята, те извършват там различни църковни служения, но мисля, че онези монаси, които не изоставят борбата със своя вътрешен вехт човек, които принуждават себе си към непрестанна молитва, смирение и покаяние, всички те принадлежат към онова духовно монашеско братство, начело на което стои големият Авва - преподобни Сергий Радонежки.

 

 

Списание „Покров”, №№ 7–8 / 2012 г.

 

8 октомври, 2012 год.

 

Бележки:

 

1 Ние така с любов наричахме тогавашния инспектор на Академията и Семинарията, архимандрит Симон (Новиков), впоследствие митрополит Рязански и Касимовски (+ 2006 год.)

 

2 Днес митрополит Чебоксарски и Чувашки.

 

3 Днес митрополит Тулски и Белевски.

 

Православие. Ру

 

Прочетена 37 пъти

Последно добавени