Категории


Подкрепете



Петък, 31 Януари 2014 14:51

Схиархимандрит Елисей Симонопетрийски, Света Гора. Изворите на киновиалния живот

Медия

Доклад на монашеската конференция, проведена в Сретенския манастир, Москва

Доклад на XXI-те Международни Рождественски образователни четения, секция «Монашеската традиция: от древността до наши дни»

 

(Сретенски ставропигиален мъжки манастир, 28-29 януари 2014 год.)

 

фото: Владимир Ходаков

 

Основополагащите принципи на киновиалното (общежитийно) монашество согласно учението на светите Отци (преподобните Пахомий, Савва Освещени, Теодор Студит, Атанасий Атонски)

 

30 януари, 2014 год.

 

Схиархимандрит Елисей, манастир Симонопетра, Света Гора-Атон прочете доклад в рамките на конференцията по монашество, която се проведе в Сретенския манастир, Москва, 28 януари, 2014 год.

 

 

Ваши Преосвещенства, възлюбени отци игумени и майки игумении, братя и сестри!

 

На първо място бих искал да благодаря на Светейшия Патриарх Московски и на цяла Рус, г-н Кирил, за поканата на тази конференция. Също да благодаря на организаторите на това събрание за любезната покана и също да благодаря за радушното гостоприемтво зад стените на обителта на игумена на Сретенския манастир, Негово Високопреподобие отец Тихон.

 

 

Преминаваме към нашата тема: Дванадесетте основоположни начала на монашеския живот

 

За да започне някой сериозно да говори за началата и основите на общежитийното монашество, би било необходимо да се проведе цяло научно изследване, което, както предполагам, не отговаря на очакванията на присъстващите тук и изисква особено време, затова ще бъда кратък и ще се спра на някои определени моменти, които съответстват на проблемите на съвременното общежитийно монашество.

 

Затова ние ще се обърнем само към някои позиции, които съществуват като най-важни начала и основи на православното монашество. Основоположниците на тези начала били, разбира се, преподобните Антоний, Пахомий и Савва Освещени, този, който оформил тези начала и ги кодифицирал бил светител Василий Велики, негов подражател е Теодор Студит, а също и преп. Атанасий Атонски, който фактически бил последователят на преп. Теодор Студит на Светата Атонска Гора.

 

Когато говорим за светите Отци, трябва да помним за общата традицията, общото наследие, което се предава от поколение на поколение и като златна нишка преминава през това неписано Предание. Ние до сега не можем да повярваме, за нас това до сега е шок, че по Божие благословение повече от 30 години живеем на Света Гора-Атон и през всичките тези години наблюдаваме невероятното възраждане на православното монашество.

 

 

Когато ние млади, ненавършили още тридесет години, дойдохме през 70-те години на Света Гора, където живееха много възрастни и не много учени, практически неграмотни отци, ние, които бяхме прочели много духовни и богословни книги, наивно предполагахме, че нещо знаем за монашеството.

 

Какво беше нашето учудване, когато открихме, че тези неграмотни старчета знаеха много повече и много по-добре от нас за монашеството, макар и да не можеха да изразят това с богословски категории. Те на практика изпълняваха заветите и уставите на светите Отци, с точност, с благоговение и със свещен трепет.

 

Традицията не бе се прекъсвала и затова такива отци, като свт. Василий Велики, преп. Пахомий, преп. Теодор Студит, преп. Атанасий Атонски и други, като че никога не бяха умирали, а бяха живи. И затова ние се научихме на едно нещо, че въпреки че тези отци отдавна бяха умряли, но Църквата нищо не бе изгубила от богатството на тяхното наследие.

 

И достатъчно е да се назовем техни ученици, точно да следваме традициите на тези Отци, и тогава в днешни дни също можем да получим онези дарове и харизми, които са имали те.

 

И така, ще се обърнем към дванадесетте основоположни начала на монашеския живот.

 

За да отговорим на въпроса, който постави Преосвещеннейшия архиепископ Марк, трябва да се обърнем към основата, към онова гледище, от което ще водим своя отчет.

 

 

1. Основата на монашеството, източникът на монашеството безусловно - е неговата евангелска основа и евангелски начин на живот.

 

Когато в началото на IV-ти век възникнало монашеството в разни части от тогавашната икумена (човешка вселена), от обитаемия свят, това явление, безусловно, било неслучайно.

 

Въпреки, че и преди това възниквали спорадично някои аскетически движения и имало отделни подвижници, но в това време Църквата изпитвала реална нужда от монашеството, защото след прекратяването на гоненията, в новите условия възникнала опасността, че тя ще изгуби онзи плам на евангелската проповед, с който тя живеела във времената на мъченичестнвото и гоненията. И първите монаси, както наблюдаваме от житията на преп. Антоний Велики, преп. Пахомий Велики и другите основоположници на монашеството, имали за главна цел на своя живот точното подражание със собствения си живот на живота на апостолската община в Йерусалим, където, както знаем от Деянията на светите Апостоли (Деян. 4:32) множеството от повярвали имали едно сърце и едни душа, и никой нямал нищо свое, не наричал нищо свое, но всичко което имали, било общо.

 

Но никога истинното православно монашество не е противопоставяло себе си на Църквата като йерархия, на Църквата като организация структура. Нашият старец, игуменът на манастира  Симонопетра, отец Емилиан, ни учеше, че животът монашески е онзи същият живот в Съборната Църква, защото това е живот съборен, на гръцки католики, защото това е живот в Църквата, това е живот, посветен на Църквата, живот, утвърден в Църквата, и затова собствено животът в Църквата и е животът на монашеството.

 

По този начин общежитието, общежитийният манастир представлява не нещо друго, освен място, където са се събрали хора единомислени, които имат една цел - а именно, да изпълнят със своя живот Евангелските заповеди.

 

 

2. Второто начало на монашеството - е неговото есхатолотгично измерение.

 

Със своето пълно самоотричане, с посвещаването на себе си, подражавайки на ангелите, на подражавайки на... монашеството се нарича от много свети Отци - „Тайнство на осмия век”. И докато нашият свят се движи към разложението и смъртта, манастирите остават като някаква твърдиня, които противостоят на вълните на това осветскостяване, и по думите от Канона на Света Пасха, призовават към нов живот, към живота Вечен. Това е обръщане към новия живот, който надвишава този свят, света паднал, и който дава друго звучение и друго виждане.

 

Гаранциите за това послание, каето дава монашеството, са постоянството и абсолютното самоотричане, което виждаме при монасите, и както подчертават великите Отци на Църквата, считайки, назовавайки монашеското призвание „Вечен брак”. От друга страна светите Отците подчертават важността на утвърждаването, нерушимостта на онези основи, върху които се гради животът в манастира. И подобно, както се утвърждава Светият Жертвеник в храма и остава во веки веков, също така по подобие на това и в манастира во веки веков трябва да бъде утвърдено неговото изначално предназначение, неговото призвание.

 

фото: Владимир Ходаков

 

3. Третото начало - това е непрестанното събрание в Църквата.

 

Така, както се казва в един от първите монашески текстове, който описва живота на първоначалните египетски подвижници, монашеският живот е не нещо друго, а очакване на Бога в песнопенията.

 

И на първо място, манастирът - това е място на присъствието на Бога. Затова постоянните, редовните молитви, денонощният богослужебен кръг, просто се уподобяват на онова непрестанно ангелско славословие, на ангелите и светите, което се възнася пред подножието на Престола Божий и в съответствие с вярата и подвига на всеки от монасите, монахът трябва да придобие усещането, да придобива опита на славословие на Бога, не за да услади самия себе си, но в името на цялата Църква.

 

Събрани около съборния храм, по-точно, събрани в съборния храм, монасите се чувстват вътре в храма като в роден дом и чувстват това Небесно вечно измерение. След време, с годините, подвигът на монаха става негово вътрешно самосъзнание, което той преживява ежедневно и без особено принуждение, т. е. този подвиг става като че негова вътрешна същност.

 

 

4. Четвърто начало - институт на монашеството. Монашески канони.

 

Едновременно с организацията на Църквата, паралелно се развивал и институтът на монашеството, при това, до голяма степен този процес се извършвал автономно, защото в продължение на цели векове монасите се считали отнасящи се към миряните, а не се считали като част от клира. Всички дела, свързани с тях, се регулирали от светското законодателство, що се касае в това число и до членовете на императорските семейства.

 

Независимо от това, от този самоуправляващ се характер на монашеството, съществувал в продължение на вековете, започвайки от IV-ти век, появила се необходимостта от полагането на някакви принципи, защото аскетичното движение, от една страна, предизвиквало някакво въодушевление, но от друга страна - в него вече се зародили предпоставките за различни изкривявания.

 

И това станало делото на светите Отци и особено на свт. Василий Велики, който заедно с цялото свое семейство бил въодушевен от този монашески път, а също и от пламенните проповеди и примера на св. Евстатий Севастийски. След известно време той се оттеглил в уединение в района на Понт, т. е. Черноморския регион, и там пристъпил към написването на някои канони, известни правила, които от една страна били правила юридически, и от друга страна, биха съответствали на евангелския принцип, биха били правила духовни и биха могли да бъдат прилагани при основаването на манастирите в този регион, съгласно духа и учението на същия св. Евстатий Севастийски. Тъй като по това време, както вече се каза, се появили някои харизматични движения не напълно църковни, като например ереста на месалианството.

 

 

Отношенията на манастирите с църковното свещеноначалие оставали в продължение на цялата история повече или или по-малко избирателни, т. е. придържали се към рамките на плодотворния диалог, който от една страна пречел на Църквата да изпадне в известно компромисно осветскотяване, а от друга страна - давал на монашеството богословско и канонично обосноваване, което осигурило неговото извънвременно продължително присъствие.

 

При това трябва да се отбележи, че почти винаги отправната точка за крупните общежитийни манастири, е било духовното излъчване на който и да било духовен подвижник-исихаст.

 

Като правило: събират се ученици около някой аскет, подвижник и изразяват своето желание да се посветят на Единия Бог, да следват волята Божия и по този начин, като правило, се полага началото на общежитийното братство. И даже при преп. Пахомий Велики виждаме, че общият живот не е бил организиран около някоя персонална молитва. Т. е. персоналната молитва на всеки подвижник не била център на духовния живот на неговото общежитие.

 

 

5. Петото начало на монашеския живот - това е монашеското братство.

 

Много рано манастирите започнали да се назовават „братства”, явявайки с което това, че монасите са се откъснали от всяко родство по плът със своите сродници и са станали братя, без един на друг да бъдат родни по кръв. И в много светоотечески текстове те се наричат не „братя”, а просто „християни”, и текстовете тези пишат, че те имат всичко общо: „и храна, и питие, и облекло, и местоживеене”, „за всички има Един Бог, Един Господ, едино делание на своето спасение, едино всичко”. Общо е всичко.

 

Това общение се изразява основно накратко с тази фраза: „едно е мнението, една е волята, една е борбата със страстите, една е грижата за всичко”. И там, където тази грижа и единомислие, и единство на волята я има, там разбира се, съпътстват това и изкушения, огорчения, и често монасите не могат да достигнат небесните висоти, и нашият старец Емилиян придаваше на този момент много голямо значение, когато говореше за значението и мястото на организацията на живота в манастира.

 

Разбира се, в известни времена това е било обусловено. В определени времена в Църквата се въвеждала и идиоритмията - особножителното, или своекошното монашество - това като правило било в тежките времена от църковната история, но в същото време винаги това се правело заради църковна икономия, със съзнанието за това, че този начин на монашески живот не съответства на древните монашески предания.

 

 

6. Шесто начало - предимството на общежитийния начин на живот.

 

Покрай богословското и еклезиологичното измерение на това, което ние наричаме общежитийно монашество, този начин на живот дава на братството възможност на практика да реализира Евангелската заповед за любовта. „Братята на общежитийните манастири могат да достигнат духовно съвършенство” - така ни учи преп. Пахомий Велики, и в наше време старец Ефрем Катунакийски постоянно повтарял: „Шестдесет години прекарах в пустинята на Света Гора-Атон, но вярвам само в истинността на общежитието”.

 

Друго предимство на общежитието - е това, че братята своите таланти, своите харизми предоставят за служението си, в помощ един на друг, и по този начин се изгражда единното братство - братята един на друг си помагат, един за друг се грижат, с тази цел, братството да съществува като единно тяло, и това единно тяло е най-удобно за изпълнението на заповедите Христови.

 

Това великолепно се изразява в писанията на преп. Макарий Велики, Макарий Египетски, в една от неговите омилии той казва: „Получават голяма полза братята, живеещи купно, защото те имат радост и любов помежду си. И този, който се моли, не осъжда трудещия се, казвайки: „ти не се молиш”, нито трудещият се осъжда молещия се, казвайки: „аз се трудя, а ти пребиваваш в молитва”, нито служещият осъжда онзи, който не му служи”.

 

Взаимното служение - е деятелно възрастване в любовта, което се изразява в деликатността на отношенията между братята: монасите трябва да полагат всички усилия в своето ежедневно общуване, за да не накърнят в нищо другите братя. Пример за такъв истински братски дух, според стареца Емилиан, е тъкмо взаимната любов.

 

Обикновено в манастирските устави и в Отеческите поучения се подчертава уважението към другостта и особеностите на другите хора. И се забранява правенето на забележки, или даването на съвети на другите братя. При това, тази забрана се разпростира върху всички братя, освен монасите, поставени на особено послушание. По този начин, в дух на единение и съработничество монасите могат да направят своя общ начин на живот основа за непрекъснато приближаване на всеки от тях към Бога.

 

 

7. Седмо условие, седмото начало - това е Герондас, Старецът.

 

Главната движеща сила на това, за което говорехме по-горе, е сам Старецът, който заема в братството мястото на Христа. Както Христос -сред братята, както Христос - сред апостолите. Той се явява видимият и съобразен на тях събрат, който стои като че ли на мястото на Бога. Той заема положението и мястото на Христа по Негов образ и подобие на това място, подобно на това, както епископът на Поместната Църква се явява образ на Христа за своята Църква.

 

Но дори е по-действен и по-непосредствен образ, защото на Стареца се поверява пълната отговорност за душите на намиращите се в негово послушание послушници. Старецът става последната инстанция, последният критерий, последното мерило и дъблочина за всеки монах, за да достигне той сам свободата и славата на децата Божии.

 

От самото начало на установяването на монашеството да станеш монах, да бъдеш монах, означавало - да следваш някой друг - онзи, който със своя собствен живот вече е въплътил Евангелския идеал и се е удостоил от Господа с особения дар да води душите. Както пише преп. Атанасий Атонски: „А след избирането и утвърждаването на игумена искам, и желая всячески, той да има пълна власт и господство във всички дела и духовни и телесни, не възспиран и не възпрепятстван от никого”.

 

 

Именно това мнение на преп. Атанасий Атонски, приведено по-горе, срещаме в житията на повечето други ктитори, основатели на общежитийни манастири. Даже когато манастирите след кончината на ктиторите и неговите свети приемници придобивали съвършена, завършена форма на своето жителство, мястото на игумена продължавало да има, бихме казали - харизматимен характер - т. е. много неща зависели от личността на самия игумен на това общежитие. Именно затова ктиторите толкова се грижели и тревожели за това, за да си намерят достойни приемници. Понякога това било невъзможно, приемници не се намирали, и тогава ктиторите прибягвали към съставянето на духовно завещание, което да би заменило за известно време липсата на достоен приемник. Така например, постъпвали преп. Теодор Студит, преп. Атанасий Атонски и някои други основатели на общежитийни монашески общности.

 

Благословението на стареца, това е всепроникваща, всеобхващаща сила, на която се и държи общежитийният манастир, която отсича личната воля, поправя разума, дава правилни съждения за Бога и осигурява единството”. Това е цитат от стареца архимандрит Емилиан.

 

И личният, житейският пример на стареца, герондата, т. е. на игумена на манастира трябва да вдъхновява братството, да ги вдъхновява да го следват, да му подражават, без да изгубват, разбира се, при това своята индивидуалност, и без да изпадат в известно притворство.

 

 

8. Осмото начало - това е поучението, това, което се нарича „служение на словото” (катехисис).

 

Най-важната, най-главната роля, задача на игумена, на герондата, т. е. на духовния наставник, се състои в това, което назоваваме „служение на словото”. Дали той говори по време на редовни наставления, събирайки за това братството, или беседва с всекиго индивидуално, но неговото служение на словото не трябва да се ограничава с простото приемане на изповедта и изповядването на греховете на братството. Игуменът, по израза на нашия старец Емилиан, се този, който като че дава балсам на душата на всеки свой послушник. Общите наставления за стареца и за братството се явяват задължителни, макар че за съжаление, често биват пренебрегвани даже и на Светата Атонска Гора. Старецът Емилиян казваше, че манастирите, които нямат живото, непосредственото наставление във вярата, а спазващи само формалната страна на манастирския устав, са осъдени на духовно изгасване и крайна духовна гибел.

 

Но при това служението на словото, тези наставления, не трябва да имат някакъв формален, а още по-малко теоретичен или високо интелектуален, характер. Те имат за цел не предаването на някакви знания, които братята могат да почерпят и без стареца, а възрастването и възгряването в сърцата на монасите на онова божествено  въодушевление, разгарянето в тях на онази първа любов, която ги е подтикнала към това, да изоставят света и всичко в света и да дойдат в манастира.

 

Смисълът на наставленията на стареца е в това, да следи и да  не допуска нарушаването на каноните, но не просто изброявайки каноничните забрани, а обяснявайки смисъла на съдържанието на тези забрани. Наставлението на стареца трябва да бъде плод от неговата постоянна и напрегната молитва.

 

 

9. Деветото начало - това е свободата и послушанието.

 

Ако тези  наставления се извършват правилно, в манастира няма да бъдат необходими нито насаждането на някаква строга дисциплина, нито многобройните забележки към братята. Монасите, изцяло осъзнавайки своята отговорност пред Бога и пред стареца, с готовност сами ще изпълняват послушанията, насочени, в това число, и към добре координираната работа на цялото братство като едно тяло, единен организъм. Изпълняващите послушанията ще чувстват, че те не просто изпълняват някаква работа, а свещенодействат, упражнявайки при това своето тяло и своя разум.

 

Безропотното послушание към стареца и останалите братя, които отговарят за отделните послушания, служи за доказателство, че монахът общува в духа на братството, и не храни, не приема никакви други помисли, които биха могли някога да доведат до неговото напускане на манастира. Това делание спомага за любовта и единомислието на братството, и придава, по думите на стареца Емилиан, въздигане и радост на сърцето. Монахът искено се радва на своето дело, знаейки при това, че неговият принос, неговата лепта в общото дело, което той извършва, е същевременно естествена част от неговия живот. Но по-съществено и действено делание, което трябва да се извършва от монаха, както в общежитието, така и в пустинята, - остава молитвата и непрестанното търсене на Бога.

 

 

10. Десетото начало - това е богослужебният живот и животът в Тайнствата на Църквата.

 

Бидейки, както вече казахме, събрание на цялата Църква, манастирът по естествен начин представлява преди всичко събрание литургично, богослужебно, в което, както беше казано в началото, славословието на Бога, трябва да бъде непрестанно, по пример и образец на непрестанното славословие на Небесните сили. Някои братя монаси са се стараели буквално да изпълнят заповедта, дадено в Посланието на апостол Павел към Тимотей, „непрестанно се молете”, както например направил това преподобни Александър, от обителта на Незаспиващите, игуменът на обителта на Незаспиващите в Константинопол, който разделил братството от 300-те свои ученици на четири хора, на четири сонма, които служели 24 чинопоследования, между тях четейки незаспиващия Псалтир в храма. Между другото, доколкото знам, този устав, за четенето на Незаспиващия Псалтир, се прилага днес и в много руски обители.

 

На други места тази традиция не изисквала такова точно изпълнение, и за основа бил взет типиконът, богослужебният устав на Лаврата на преподобни Савва Освещени. Така ставало, както на Света Гора, така и в повечето други манастири. Богослужението за монаха трябва да стане център на неговия живот, тъй като там монасите намират осъществяването на своите очаквания и общението в Тайнственото Тяло и Кръв на Господа. Богослужебният живот има органична връзка с целия останал живот на братството. За него трябва да се посвещава значителна част от времето в манастирския ежедневен устав, в дневния ред на манастира, но обаче, в разумни граници, за да не пречи то на изпълнението на други необходими послушания, в чието число са и онези послушания, които трябва да се изпълняват по възможност, в промеждутъците между основните богослужения на денонощния кръг.

 

Извършването на денонощния кръг на богослуженията, изпълнението на денонощния богослужебен устав, трябва да бъде съобразувано с вътрешния устав на една или друга обител. Разбира се, с отчитането на възможността на самото братство и неговите първостепенни нужди. При това не трябва да се нарушава единството и духовното възрастване на самите братя. Трябва да се признае, че този въпрос е много тънък, много деликатен и за съжаление в много манастири има опасност да се изпадне в известен богослужебен формализъм, който след време умъртвява духовния порив на братството за извършването на богослуженията.

 

 

11. Единадесето основание - предимството на нощната келейна молитва.

 

Цялото устройство на общежитийния манастир трябва да бъде насочено към това, братството ежедневно да се подхранва духовно с келейната молитва. Келията е самото място на срещата, на непосредствената среща на монаха с Бога.

 

Неговият личен живот в общежитийния манастир протича, неговият персонален подвиг, може така да се каже, протича предимно през нощта, в течение на продължително време, така че, всеки от братята в тази келейна молитва, нощна молитва, да почувства и осъзнае в какво състояние се намира неговата душа и неговия духовен живот.

 

Монахът не трябва да се ограничава с назначеното му от игумена молитвено правило, което представлява само едно минимално негово задължение по отношение на Бога. В тези часове, на нощната молитва, монахът трябва да се занимава или с умно-сърдечната молитва, или с прилежното изучаване на Свещеното Писание и трудовете на светите Отци, или чрез полагането на земни поклони, или изпълнявайки някакви други телесни подвизи, да изразява своята радост и жажда за срещата с Невидимия Бог, както ако той би предстоял пред Бога видимо. Тогава в своята молитва той може да изследва дълбочината на своето сърце и своята съвест, да се бори с помислите, да изказва като че някакъв героизъм, т. е. у него се появява воля за борба с небрежението, с духовната разсеяност, и пред него ще се отворят дълбините на неговото сърце.

 

И затова в края на нощта, когато вече се разсъмва и идва времето да отива в храма на молитва, било да извършва богослужението, било да пее в хора, или да участва в общото църковно богослужение заедно с останалите братя, този брат бърза вече с нетърпение, с предвкусване на опита на братското общение и с увереност в това, че в манастира нито един ден не прилича на другия: всеки ден му дава повод за нови впечаатления и му позволява да направи крачка напред по пътя към Небесните обители. И тогава монахът престава да се безпокои, даже ако е прекарал изминалата нощ в известно небрежение - в сънно или безчувствено състояние, защото знае, че посвещава настоящето на добрата борба във вярата, чийто трофеи ще бъдат принесени за него на Небесния жертвеник.

 

 

И накрая, последният безпогрешен критетий, по който може да се разбере, правилно ли монахът насоча своя духовен живот към Бога, служи онази радост, която трябва да напълва неговото сърце.

 

Независимо от всички трудности, с които той неизбежно се сблъсква, живеейки в манастира. Това е онази радост, която го кара да възкликва, подражавайки на псалмопевеца Давид: „Колко е хубаво братя да живеят заедно”, Псалом 132.

 

И последно основополагащо начало на монашеския живот. И така,

 

 

12. Дванадесетото основополагащо начало, основа на монашеския живот - това е исихията или свещеното безмълвие в общежитийния манастир.

 

Когато общежитийният манастир се устрои по такъв начин, че оставя възможност на братята за изграждането, устрояването на техния личен духовен живот по келиите, всеки ден става повод за нов духовен подвиг. Това е подобно на огнено колело, където, по думите на псалмопевеца - „Ден на деня предава слово, и нощ на нощ открива знание”. В тази органична връзка общежитийното съсъществуване на братсвтото наред с подвизаването в свещеното безмълвие и молитвата, и е скрит ключът към учението на всички свети Отци, които са разглеждали манастира като някоя арена на духовната бран и като отправна точка за непрестанното движение напред, към Царството на бъдещия век.

 

За съжаление, нерядко в историята на монашеството една или друга негова духовна съставна част са се оказвали в известно пренебрегване. Така, до неотдавнашно време на Света Гора-Атон, онези братя, които се възгаряли от жажда да възрастват в себе си умното делание, да се занимават с умната молитва, били принудени да излизат от общежитийните манастири в скитовете, или в малките келейни обители или келии, където богослужебният живот и трудовете на послушанието не са толкова изобилни и тежки за тях. И им оставало време за занимание с умната молитва. Но този начин крие други трудности. Той лишава монаха от известно изкушение, изпитание от страна на другите братя, което е необходимо да се потърпи, и молитвата да се издига, по думата на светите Отци, че „молитвата въздига, а братята те изпитват, изкушават”.

 

 

Но, слава Богу, с възраждането на монашеския живот на Светата Атонска Гора, който е основан главно, върху учението на отците - Филокалия, Добротолюбие, а също така върху примерите на големите съвременни подвижници исихасти, и на останалите форми на подвижничество, може да се претворява в живота известен синтез на общежитийния живот и възрастването на отделните подвижници в духовния живот в Христа. Така че, на мен ми се струва, че това изцяло съответства на духа на древнете велики Отци, основатели на общежитийните обители.

 

Бих искал да завърша с известно определение, което е дал приснопаметният наш старец архимандрит Емилиан. Ето какво той казва за манастирите като цяло:

 

Какво представлява манастирът? Това е шатра на Бога, която е населена с човеци. Това е живот и жителство, в който всичко от Бога е подготвено за уникалното достижение, за уникалното нещо - брака на Бога и човека. Това е лаборатория, в която са създадени специално подбрани и с векове проверени условия, а стремежите са насочени не към нещо, което желаем, но към Самия Желан, т. е. към Самия Бог, към Онзи Същия Бог, Който слиза в света и живее направо в човешките съсъди на всеки от нас”.

 

Монасите, както и всички хора, имат своите слабости, водят своята борба, своята духовна бран, имат своите полети и своите падения. Но те никога не се спират на достигнатото, а обратното - със своите трудове се приобщават към мъчениците днес, а утре - да даде Бог, ще седнат около престола Божий с всички светии.

 

В какво тогава се състои съвършенството на общежитийния начин на монашеския живот. В неговата организация? Разбира се, не. В идеалните отношения между братята - не, разбира се. Те никога не са били и няма да бъдат съвършени. Тогава в какво? Само в личното откритие от всеки от братята извън зависимостта от външните условия, на които е подчинен, в това, че открива за себе си заветните думи: „Царството Божие е вътре във вас”. И когато в неговото сърце зазвучи гласът: „Авва, Отче”, за да се извърши това и за да се удостои монахът с блаженство с Господа, той много трябва да приеме и много да претърпи.

 

 

Както се казва в чинопоследованието на монашеското пострижение, „много да приеме и да претърпи в името Христово”. Ето, тогава и самото общежитие и животът в манастира ще станат Небеса, ще се възприемат като дар, като рай, като общение с Живота съвършен. Господ да ви спаси, благодаря за вниманието.

 

31 януари, 2014 год.

 

 

Православие. Ру

 

Схиархимандрит Елисей Симонопетрийски

 

снимки: Светогорска трибуна. гр

 

източник: monasterium.ru, фотограф: Владимир Ходаков

Прочетена 126 пъти

Последно добавени