Категории


Подкрепа за сайта



Понеделник, 07 Януари 2013 13:34

Не търсете радост вън от себе си, тя е вътре

Медия

Архимандрит Ефрем Ватопедски

Съпровождайки великата светиня, Пояса на Пресвета Богородица, в Екатеринбург пристигна архимандрит Ефрем, игумен на известния светогорски манастир Ватопед. За втори път вече той посети Ново-Тихвински женски манастир и в обителта разговаря с монасите в епархията.

 

Ваше Високопреосвещенство, преосвещени владици, достопочитаеми отци, скъпа майко, братя и сестри! Радвам се вече за втори път да посетя вашия манастир.

 

Както знаете, този път ние пристигнахме със светия Пояс на Божията Майка. Това е особена светиня, рядка и от духовна гледна точка, скъпоценна.

По промисъл Божий сме донесли светинята и в този град, за да го осветим и разбира се, заради живеещите тук монаси.

 

//www.pravmir.ru/wp-content/uploads/2011/11/efrem_7-580x435.jpg

 

Знаем, колко угоден на Божията Майка е животът на монасите и изобщо съществуването на манастирите. В историятана на Църквата са известни много случаи, когато Богородица се явявала на непорочните, чисти души и казвала: „Еди-къде си се намира Моя икона, вземете я и устройте там манастир”.

 

А Света Гора е единствената действаща монашеска държава, цялата посветена на Нея. Пресветата Дева е покровителка на Света Гора. Тя Сама заповядала на свети Петър Атонски да отиде да живее на Света Гора и казала, че той и неговите сподвижници ще бъдат под Нейното пряко покровителство. „Аз Сама, - казала Богородица, - ще бъда ваша Покровителка, Изцелителка и Кърмителка”.

 

Като се явила на преподобни Атанасий Атонски, Тя казала същото, като и на преподобни Петър, като добавила: „Аз ще бъда вашия Иконом и ще се грижа за вас във всичко, а от Вас искам само едно: спазването на вашите монашески обети”. И до ден днешен ние светогорците, се наслаждаваме на Нейното покровителство и особено застъпничество.

 

И затова, скъпи мои, това че ние с вас сме  дошли в монашеството, е голямо благословение. Блаженопочившият наш старец Йосиф Ватопедски много често ни казваше: „Няма по-голямо благословение за човека от това, когато Бог го призове към монашеско житие. И нека монахът никога, нито за секунда не забравя, че го е призовал Сам Бог”.

 

Когато си спомняме как сме излезли от света, какво ни е съпровождало при това, виждаме, че над нас е била Божията благодат, тя е извършила нашето отречение от света, тя ни е довела в манастира. Тук ние непременно трябва с цялата пълнота да изпълняваме три добродетели: на нестяжанието, послушанието и целомъдрието. Тези три добродетели ни въвеждат в духовния живот, утвърждават в него и ни помагат да достигнем пълнотата на възрастта Христова.

 

Монашеството - е пътят на съвършенството и затова ние, монасите, сме призвани да придобием пълнотата на благодатта. Неотдавна дойде при мен един монах и казва: „Знаете ли, аз нямам време да чета”. Аз му казвам: „Чедо, манастирът – не е място за четене. Ти си дошел в обителта не за да четеш, и даже не за да се молиш. Ти си дошел, за да се отречеш от себе си и да се подчиниш на духовния ръководител. Ако изцяло предадеш себе си в послушание на игумена и не се опитваш да се устроиш в този живот по-удобно, то точно ще изпълниш заповедта на Христа. Той никога не е говорил случайно, а винаги - безпогрешно и Той е казал на нас, монасите: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва”.

 

Не се отрича от себе си онзи, който в обителта изпълнява своите желания, своите мечти. Монахът изобщо няма мечти, няма стремежи, няма планове. Той идва като осъден на смърт, вдига ръце и казва на игумена: „Прави с мен, каквото искаш”. С това той изпълнява другата дума на Христа: „Който иска да спечели душата си, ще я изгуби (Марк. 8:35)”. И ако монахът разбере смисъла на тези думи и ги положи в основата на своя живот, то ще има правилна представа за подвига и всичките му проблеми ще се решат. Той става инструмент на Божия Промисъл, и в пълнота подражава на нашия Господ Иисус Христос, Който макар и да е бил безгрешен, но е дошъл и като че е застанал редом с каещите се, като че също търсещ покаяние.

 

Христос не просто ни дал от Небето някакви отделни заповеди, които трябва да спазваме, но Той Сам слязъл при нас и показал, както споменах това на дело, на практика. И какво Той ни казал напълно ясно? „Аз дойдох, не да върша Моята воля, но волята на изпратилия Ме Отец”.

 

//www.pravmir.ru/wp-content/uploads/2011/11/efrem_6-580x435.jpg

 

Блаженият наш старец Йосиф в беседите ни казваше: „Как мислите, братя, ако Христос би изпълнявал Своята воля, нима това щеше да е греховно? Обаче, Той не е правел това, за да бъде Онзи, Който първо е сътворил, а след това е наставил”.

 

Волята, желанието на човека, е медна стена. Не глинена, не каменна, не циментена, а медна, отделяща човека от Бога. И блажен е онзи монах, който е послушен. Послушанието - не е дисциплина, това е нещо друго, послушанието, това е когато отдаваш своето сърце. Монашеското житие е изцяло Христоцентрично. Затова старецът не използва послушанието на своите чеда за лични цели, неговата задача е да убеди монаха да подчини своята воля на волята Божия.

 

Ако имате въпроси задавайте, а аз ако мога ще отговоря.
 


//www.pravmir.ru/wp-content/uploads/2011/11/efrem_5-580x435.jpg
 


Въпрос: Как навреме да забележим появата на греховния помисъл и да отсичаме нападенията на страстните помисли още на нивото на прилога?

 

Отгово: Не се занимавайте много с помислите, към тях трябва да се отнасяме с пренебрежение.

 

Един монах от нашата обител веднъж дойде при мен и казва: „Трябва да се изповядам”. И гледам, държи тетрадка. Питам го: „Какво е това при теб?” - „Това е моята изповед” - отвръща. „Е, давай, - казвам, - ще чета твоята тетрадка”. Представяте ли си, 30 страници помисли! Казвам му: „Ти какво мислиш, че трябва да изповядаш всички помисли, които ти идват на ум? Така бързо ще стигнеш до психиатрията!” Той записваше даже онези помисли, които му идваха по време на службата.

 

Казах на този брат: „Идващите помисли не означават нищо”. Даже ако умът за миг склони към тях, това нищо не значи, абсолютно нищо! Забравете това. Трябва да се изповядват само онези помисли, които дълго не отстъпват, остават в ума в продължение на дни и седмици, а изобщо помислите са сапунени мехури.

 

Ще ви разкажа още един случай от живота. Един млад човек, вцърковен, се поддал на чревоугодие: поискал в сряда да яде шишче и тръгнал да го купи. Идва, а продавачът казва: „Прощавай, но току-що продадох последното”. Този младеж след това идва при мен и разказва: „Тъй и тъй, щях да изям това шишче!” А аз на него: „Но нали не си го изял? И толкова! Поддал си се на помисъла, но не си съгрешил на дело”.

 

Нали така е при нас? Първо идва помисъл, после преминава в дума, а след това преминава към дело. Но извършен грехът се смята тогава, когато става на дело. Затова бъдете внимателни и не се занимавайте особено с помислите. Презирайте ги. Помышления бо смертных боязливы (Прем. 9, 14), буквално „помислите са страхливи”.

 

Въпрос: Отец Ефрем, как мислите, на какво сега трябва да обърнат особено внимание монасите в Русия, за да укрепват и процъфтяват нашите обители?

 

Отговор: Трябва да се обръща внимание на послушанието. Монахът трябва да бъде послушен. И да няма пристрастия, особено се отнася това за жените.

 

Имам един женски манастир и когато пристигам там, се започва: „Геронда, помолете се за моята леля, за моя племенник, за съседа на племенника. Геронда, помолете се за моя брат, за познатата на моята сестра”.

 

Не трябва да се занимаваме с нуждите на лелите, племенниците и техните съседи. Обърнете внимание на това, защото на жените особено трудно им се удава добродетелта на странничеството, при тях има много голяма привързаност към роднините. Те започват усърдно да се молят за тях, но под прикритието на молитвата за близките, сърцето им отново се прилепва към тях. А послушанието ни казва изцяло да се отдадем на Христа.

 

//www.pravmir.ru/wp-content/uploads/2011/11/efrem_2.jpg

 

Който, - казва Той, не се отрече от целия си имот, - не може да бъде Мой ученик". Това са думи на Христа, Който е бил милостив, Който е бил Учител по милосърдие! Но вие помните, че един човек Му казал, след като Спасителят го извикал след Себе Си: „Позволи ми да погреба своя баща”. Нали той не лъжел, така и би сторил. Но Христос казва: „Стоп! Не, остави мъртвите да погребат своите мъртъвци. Ти върви след Мен”.

 

Защо, как мислите? Защото умът на човека е призован да бъде осветен. И в сравнение с освещението, светостта, всичко останало е нищожно, е нищо.

 

Или например, мнозина пишат на своите монаси роднини писма. Братята ме питат: „Геронда, да отговоря ли на писмото?” - „Не, - казвам, - не трябва да отговаряш. Моли се за тях и това ще бъде най-големия твой принос”.

 

Въпрос: Как да съчетаем сложната и отговорна длъжност в манастира, свързана с домакинството, със заповедта да не се грижим за утрешния ден?

 

Отговор: Този, който се грижи по работа, намирайки се при това в послушание, има „безгрижна грижа”.

 

Свети Силуан Атонски, вашият съотечественик, бил иконом даже не на монасите, а на работници миряни. И при това бил велик безмълвник, истински исихаст. Обърнете на това цялото си внимание.

 

Спомняте си, в своите спомени сам той признава: „Игуменът ми каза да бъда иконом на работниците, и аз вътрешно се възпротивих: „Ох, отче, какво ми възлагате...” Той само вътрешно не веднага приел, не оказал незабавно послушание, макар че отишъл и започнал да изпълнява тази работа. Обаче степента на неговото духовно преуспяване не му давала право да се възпротиви даже така, вътрешно. И той сам признава, че за това противене на игумена му била дадена като епитимия за цял живот болка в главата. Така че бъдете много внимателни.

 

Вижте как Христос тайнствено, по някакъв удивителен начин със Своята собствена воля е отъждествил волята, така да речем, на законодателния орган, т.е. на настоятеля. Какво казва той? „Който слуша вас, Мене слуша, а който отхвърля вас, отхвърля Мене”. Затова и още един голям светец на нашето време, старецът Порфирий Кавсокаливит, подчертава значението на радостното послушание.

 

Въпрос: Как да съвместим покаянието и духовната радост, съкрушението и вътрешния мир? И едното и другото е необходимо, но наглед те си противоречат едно на друго.

 

Отговор: Доколкото дълбоко човек се кае и има вътрешния плач, заповядан от Христа, дотолкова едновременно чувства, че този плач става радостотворен. Не размишлявайте за духовни предмети с помощта на чувствата, сантименталността. Някой плаче защото има психологичен проблем, друг плаче от сантименталност, а трети плаче по духовни причини. И този трети, именно той е винаги радостен.

 

За съжаление, не сме се откликнали достойно на Божия призив, говоря за себе си, съответно на благодатта и Божието далготърпение за нас. Но ние познавахме свети старци, наши съвременници, които състрадаваха на хората и с голяма болка в сърцето си се молеха за всички. И винаги бяха мирни, радостни, с лекота в общуването. Това е чудото на духовния човек.

 

Въпрос: Как мислите, възможни ли са за съвременното монашество добродетелите на древните отци.

 

Отговор: Във всички времена и монашеството, и човекът - са едни и същи. Разбира се за съжаление, хората на XXI век нямат такава устойчивост и такива сили, каквито са имали древните. Но ако човек желае, може да се подвизава по мярата на своите сили и може опитно да преживее същата благодат, както древните отци.

 

Въпрос: Как каейки се, да не изпаднем в униние? Къде е границата между покаянието и унинието?

 

Отговор: Духовният ръководител е, който трябва да ни помогне да различим това. Веднъж при стареца Порфирий, а той е бил прозорлив, дошла една монахиня. Тя много била чела за паметта за смъртта и започнала от това да унива, защото било свръх нейните сили. Още щом старецът видял тази монахиня, веднага разбрал каква е работата. И още преди да започне да говори, й казал: „Нямаш благословение да се упражняваш в паметта за смъртта. Мисли само за Христовата любов”.

 

Тъй че подвигът на покаянието трябва да се насочва от духовния ръководител, вглеждайки се в духовното състояние на всеки човек. Моят старец Йосиф Ватопедски, когато е бил млад, е залягал много над самоукоряването и започнал да унива от това. Тогава нашият „дядо”, Йосиф Исихаст, му казва: „Чедо, занимавай се с това, но по малко, не много”. Разбира се, когато съзрял духовно, той вече не е имал трудности с упражняването в това.

 

Именно защото духовното състояние на монаха трябва да се следи, светите отци са предписали, духовният отец, настоятелят винаги да се намира в манастира. Разбира се, той може понякога да отсъства за няколко дни, но по принцип той постоянно пребивава с братята.

 

При нас, миряните например, се виждат с духовника веднъж на два-три месеца, по-благоговейните веднъж в месеца, но за тях не е постановено постоянно общуване с духовния отец. А за монасите светите отци са постановили това, защото монасите вървят като че по тънка връв, и през цялото време им е нужна помощ.

 

Въпрос: Как да различим помненето на смъртта от обичайния страх от смъртта, който изпитват даже невярващите хора?

 

Отговор: Еден човек ми разказа, че по-рано много се страхувал от смъртта. А след  като започнал да идва на Атон, този страх при него изчезнал напълно. Такъв дар му е дал Бог.

 

Психологическият страх от смъртта е неправилен, той се отхвърля, а паметта за смъртта в Христа е победа над смъртта.

 

При нас в манастира веднъж пристигна група поклонници, и след повечерието аз малко поговорих с тях. Не знам защо, но започнах да говоря с тях за смъртната памет. Сред тях се оказа един психолог. И той после ми казва: „Отче, дойдохме при вас на Света Гора, а вие започнахте да говорите за такива тъжни работи”. Отначало не разбрах, какво се случи. А той: „Какво, отче, не можахте ли да намерите друга тема за разговор? Защо да говорим за смъртта?” И през цялото време чукаше по дървото на креслото  - това е такъв знак, да не го урочасат.

 

Но смъртната памет в Христа не хвърля човека в униние, а го изпълва с радост. Защото в Христа побеждаваме смъртта, преминаваме от смъртта в живота! И ние, монасите, сме предвестници на вечния живот. Защо? Защото още сега в нашето сърце живее предчувствието за Божието Царство.

 

Спомняте ли си какво казва авва Исайя? „Спомняй си за Божието Царство и то полека лека ще те привлече”. Затова монахът винаги е радостен. С духовното чувство той вече вкусва Божието Царство. И Сам Бог казва, че това Царство е вътре в нас.

 

Въпрос: Как да изпълним заповедта на апостола: „Винаги се радвайте” и да придобием истинна духовна радост?

 

Отговор: Когато монахът постепенно придобива постоянно общение с Бога, то плодът на това общение е радостта. Истинската радост не е психологическо, а духовно състояние.

 

Светител Нектарий, великият съвременен светец, в едно писмо много хубаво казва: онзи, който търси източници на радост не вътре в себе си, се заблуждава, намира се в прелест.

 

Като пример, някой човек, когото обичаме, пристига от чужбина в нашата обител. И естествено радваме се, че той е с нас. Но колкото се радваме на неговото присъствие, толкова ще се огорчим, когато си замине. Може да развием тази мисъл. Обичаме някой човек, но Бог го взима, той си отива от живота. И доколкото го обичаме, дотолкова тази любов след неговата смърт ще се превърне в болка.

 

Затова човек не трябва да абсолютизира радостите, които се намират извън него самия. Източникът на радост е в неговото сърце, това е непрестанното присъствие на благодатта. И затова Божият човек и при радостни, и при тъжни събития винаги остава мирен и спокоен.

 

//www.pravmir.ru/wp-content/uploads/2011/11/AAA_1259%D0%B0-580x385.jpg

 

Въпрос: Как да съчетаем заповедта да обичаме ближния със задължението да бъдем сдържани и мълчаливи.

 

Отговор: Тук също е нужно разсъждение, защото често изпадаме в крайности.

 

Като пример, един брат в манастира имаше не много хубав глас. Казвам му: „Знаеш ли, чедо, не пей в катедралата, а в нашите малки храмове, с трима-четирима други отци” И ето той отиде да пее, те били четирима, но ето, идва готвачът и става пети. Тогава братът престанал да пее и казва на готвача: „Или ти, или аз”. Онзи се учудил: „Защо?” Братът отговаря: „Старецът ме благослови да пея само тогава, когато в хора има до четирима човека”.

 

Какво искам да кажа? Заповедите на духовния отец тябва да разбираме правилно. Трябва да знаем, кога да говорим и кога да мълчим. Защото мълчанието бива и от егоизъм, и от неврастения, а бива и мълчание духовно.

 

Веднъж помолих своите монаси: „Не говорете по време на служба”. И ето, един брат пристъпва по време на служба към другия и го пита нещо по работа, за кухнята, а онзи вместо отговор показва с жест, че не може да говори (сложил пръста си към устните). Това също не е послушание. Трябвало е да отговори, защото е имало необходимост.

 

Но кагото монахът обича мълчанието, Бог ще му даде възможност и време да мълчи.

 

Въпрос: Каква цел трябва да поставя пред себе си монахът, извършвайки своите монашески подвизи?

 

Отговор: Святост. Монасите нямат друга цел. Без святост, казва Писанието, никой не ще види Бога.

 

Въпрос: Може ли такова природно качество на характера като шегаджийството, общителността да бъде пречка за преуспяването в живота по Евангелието?

 

Отговор: Не, не може. Главното е, този човек да бъде внимателен и да се старае да пребивава вътре в себе си.

 

Ще ви разкажа случай, който никога няма да забравя. Дойдох при стареца Паисий, а при него бяха на гости някакви космати млади хора, знаете, със обеци и така нататък. И той седи с тях, шегува се, смее се, на всеки десет-петнадесет минути им изнася локум, черпи ги. Бях тогава млад, новоначален, още живеех в Кутлумуш. И си казах вътрешно: „Що за  исихаст е това? Все някакви шеги, смях, усмивки”.

 

След това тези момчета си заминаха, останахме само ние, двама-трима отци, и старецът отговори на моя помисъл. Той ми каза: „Те са деца, и аз слязох до тяхната мяра. Но знаете ли, само щом вляза в килията, моят ум веднага се грабва горе, и аз плача”. И това е човекът, който току-що се шегуваше, даже разказваше вицове...

 

Важно е това, доколко монахът се подвизава да влезе вътре в своето сърце. Защото нашият старец Йосиф казваше, че истински монах, истински исихаст  е онзи, който е достигнал състоянието да може да плаче по всяко време, когато пожелае, без да обръща внимание, къде е и с кого е.

 

Въпрос: Аз съм отскоро в манастира. Всичко ми харесва, но имам малък страх – не знам, как да определя, дали ще мога да водя истински монашески живот, няма ли да съжалявам за своя избор след няколко години.

 

Отговор: Не трябва да се боим от изкушенията. По-голям, е казано, е Онзи, който е в нас, от онзи, който е в света (вж. 1 Йоан. 4:4). Само пазете чистотата на съвестта. Монахът, който живее по съвест, винаги се вдъхновява от благодатта на Светия Дух.

 

Въпрос: Кажете, моля, ако вашият манастир има подвория, как успявате да поддържате живеещите там братя, за да не чувстват своята изолираност, отделеност от основния манастир?

 

Отговор: За съжаление, имаме две подвория, вярно, едното от тях не действа. А с второто особено не се чувства изолираност, защото братята, които изпращаме там, се редуват.

 

Подворията за манастира са тежест, но така се получи, че когато дойдохме в манастира, там вече имаше подвория и трябваше да продължаваме да ги поддържаме. В същност, подворията не са манастири, а поклоннически центрове. Но и там монасите се стараят, колкото могат, да запазят монашеското съзнание, строгостта към себе си.

 

Въпрос: В какво се заключава покаянието за новоначалния монах?

 

Отговор: Няма различни покаяния. Има едно покаяние за всички, и за начинаещите, и за средните, и за преуспелите. Няма различни „марки”, модели покаяние. Покаянието е едно.

 

Въпрос: Как мислите, коя е най-пагубната страст за монаха?

 

Отговор: Гордостта.

 

Ако монахът е упорит, ако настоява на своето мнение, на своята воля, държи се дръзко, тайно изпълнява своите желания, то такъв монах вече е „слязъл от релсите”. Много лошо е, ако монахът не уважава игумена, игуменката.

 

Имаше такъв случай. В един манастир майката седеше отвън пред портите и разговаряше с някого. Изведнъж идва такси за две монахини, за да ги закара в града. Майката пита: „Сестри, къде отивате?” А те й отговарят: „Не е твоя работа”. Да, те носят черно, но не са монахини.

 

Монахът трябва да постигне същността на зависимостта от игумена, важността на откровенността, благословението. Монахът никога нищо не може да прави без печата на благословението, даже милостиня да дава. Свети Василий Велики казва, че онзи, който дава милостиня без благословение, храни дявола.

 

Освен това, сърцето на монаха не трябва да се ръководи от човекоугодие, той трябва да бъде внимателен, да не търси никога човешко признание. Затова и говоря за чистотата на съвестта.

 

И още на какво трябва да обърне внимание - потайността. Това е най-голямото оръжие на дявола. Монахът, който е потаен, укрива помисли и грехове, може да стигне даже до шизофрения. Никога нищо не скривайте! Особено  важно е да помнят това хората, които по природа са срамежливи. Монахът трябва да преодолее себе си и самата тази срамежливост. Това и ще означава, че изцяло е отдал на Бога цялото си сърце. А онзи, който, макар и даже от срамежливост, не се открива, дяволът ще го бие, както октопод.

 

Въпрос: Ние много почитаме стареца Йосиф Ватопедски. Би било интересно да разберем, какви епитимии налагаше той на братята.

 

Отговор: Първо, той викаше по нас. Но знаете ли, сам той ми казваше, че при това никога не се е нарушавал неговият вътрешен мир. Той не се дразнеше. И за него беше все едно, дали край него има официални лица, гости, миряни, - ако искаше да ни овика, викаше, унижаваше ни и смиряваше пред очите на чуждите. И правилно правеше.

 

Но цялата му отеческа любов човек виждаше, когато оставаше с него насаме. Той никога не се ни се сърдеше, и ако ни смиряваше, унижаваше или оскърбяваше, то само от желание да ни възпита.

 

Например, помня, как за някакво малко непослушание той ми забрани една седмица да служа литургия. Но добре направи, аз заслужавах и повече.

 

Въпрос: Обяснете, моля, какво е това безгрижие и как да се придобие?

 

Отговор: Когато монахът пребивава в послушание, той е безгрижен, без товар. Знаете ли кога умът има грижи? Когато човек има свои желания. Могат да дадат на някого извънредно отговорно, трудно послушание, но при това той ще се чувства така леко, че сам ще се учудва, как при толкова грижи остава толкова безгрижен. Затова винаги казвайте „не” на своите желания, на своята воля.

 

Авва Марк, подвижникът, казва, че монахът, който прибавя към послушанието своята воля, прелюбодейства.

 

Като пример, някой от вас, някоя сестра иска да иде в града. Ето, отива при майката и казва: „Майко, има много спешна работа, трябва обезателно да се свърши, еди-какво си да се купи, много е важно”. Майката отвръща: „Разбира се, щом е така, дъще, върви”. Но тази сестра не се грижи за работата, това не я вълнува, не това е причината за нейното пътуване. Ето това и значи да смесваш своята воля с послушанието.

 

Дойде при нас неотдавна един архимандрит и ми казва: „Моля те, направи ми една услуга. Ти познаваш много архиереи, помоли ги да ме изберат за епископ”. Не исках да го огорчавам и му казвам: „Е, ще опитам”. Разбира се, не правя това, никак не ми хареса неговият стремеж, неговото пристрастие. И е възможно, освен мен да е помолил за това и други. По духовните закони, той се намира в прелест. Ако залага такава духовна основа, следва своята воля, то как после ще преуспее?

 

Виждате ли, когато човек няма Божието просвещение, той на всичко гледа от гледна точка на логиката, не духовно. „Всички мои връстници, казва, вече са архиереи, а аз не съм!” То ест гледа на духовните неща по светски.

 

При нас във Ватопед, когато манастирът още беше идиоритмичен, живееше един монах, който петдесет години беше в послушание, не стана ръководител, старец. И когато се оплакваше от съдбата, говореше така: „Ох, горко ми, петдесет години послушник!”

 

Това е неправилен възглед, в действителност да бъдеш послушник,  е най-доброто, което може да бъде. Който е в послушание, е най-свободен.

 

Защото кой човек е свободен? Не онзи, който прави това, което желае и отива където желае. Свободен е онзи, който е свободен от страстите. Колкото повече се подчиняваме, толкова повече се освобождаваме от страстите и толкова повече познаваме Христа. Затова Господ и е казал: „Познайте истината, и истината ще ви направи свободни”.

 

Истината  не е идеология, не е теория, не е философия, а е Личност. „Аз съм пътят и истината и животът” (Йоан. 14: 6). Значи, колкото по-силно е у нас чувството за присъствието на истината - Христа, толкова сме по-свободни.

 

Истинен подражател на Христа бива онзи, който живее в послушание. Вземете Евангелието от Йоана, навсякъде ще видите, колко Синът е бил послушен на Отца. Както съм чул от Отца Си, така говоря. Както Ми е заповядал Отец, така говоря. Ето каква е била ролята на Христа. И онзи, който е постигнал, че това и е смисълът на нашия живот, той е решил всички свои проблеми.

 

Нашият „дядо”, старец Йосиф Исихаст, беше краен безмълвник, но за исихазма не говореше много, а постоянно говореше за послушанието. Именно послушанието дава молитвата. А който гледа часовника и казва: „Ето, още 10 минути и ще бягам след послушанието в килията”, той няма да има молитва. Той е държавен чиновник, който, както се казва, „в един часа приключва работа, а в 12 вече е в къщи”. Това не е монах. Дошли сме в манастира не за да се устроим по-удобно, но да жертваме себе си. И тогава се решават всички наши трудности.

 

Старецът Паисий даже казваше така: „Ако в общежитийния манастир не ни използват всички, то ние сме неудачници”. Трябва всички да ни викат на помощ, да не се страхуват от отказ.

 

Случва се, казвам на някой от братята: „Чедо, иди, направи еди какво си и вземи за помощник еди кой си брат”. А той ме моли: „Геронда, простете, може ли не него, защото ако го помоля, той ще откаже, и просто ще стане скандал”. Защото той е мързеливец. И моли да дам другия брат, който  действително ще помогне, който е разположен и с готовност се отзовава, него и ще ползват, и тъкмо той е истински мъченик на съвестта.

 

Въпрос: Как монахинята да престане да бъде жена? То ест да няма женски качества на характера, които затрудняват подвижническия живот.

 

Отговор: Ако опитно вътре в себе си преживява Христа и Му подражава, то полът престава да има значение, по думите на апостола: „няма мъжки пол, ни женски” (Гал. 3:28)”.

 

В действителност, безстрастният, истинският монах вече няма чувство за пол, той е мъртъв за света. И това може да направи само Благодатта. Обръщайте особено внимание на опазването на чистотата, това особено привлича благодатта. И Владичицата Богородица се трогва, умилява се, когато вижда монаси, които се подвизават в целомъдрие, грижат се за очистването на своето сърце.

 

Един наш монах имал прилози на плътски помисли, с които започнал да се съгласява, и ето, веднъж вижда Божията Майка. Тя му казва: „Много ме огорчаваш със своето съгласие с плътските помисли, които възникват при теб”.

 

Свети Неофит Затворник, големият кипърски светец, веднъж когато в неговия манастир се извършил плътски грях, съборил всички стени и изхвърлил камъните. Унищожил, изгорил всичко, което имало отношение към този грях, върху нищо да не остане демоничната енергия, печатът на греха.

 

Вопрос: Какви начини за духовна бран предлагате на своите братя в борбата с унинието?

 

Отговор: Съветвам ги да живеят по обичайния режим, да не го нарушават. Нека не ви учудва, че сутрин, когато бие клепалото за служба, отиваме пряко сила, принуждавайки себе си. Защото носим върху себе си естество, развалено от греха. Често даже ни става просто скучно, и тогава трябва да принуждаваме себе си към духовни занимания. Затова трябва да следваме правилата, установени в манастира.

 

Вопрос: Как да направим осъзната всяка дума от Иисусовата молитва? За гръка, струва ми се, са по-разбираеми думите „Иисусе Христе”, а в руския те не са така ясни, [защото са заимствани от гръцки, и се налага да си напомняме смисъла на думата Иисус, Христос]. Как да направим молитвата осмислена?

 

Отговор: Не, молитвата на гръцки и руски никак не се различава. Важно е какво разположение има умът, когато се моли. Затова ни казваха и отците, и старецът Йосиф Исихаст, че Иисусовата молитва трябва първо да се чете на глас, докато умът я усвои, свикне с нея. Затова на послушание казвайте молитвата на глас: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме” (ст. Ефрем произнаси молитвата на руски).

 

//www.pravmir.ru/wp-content/uploads/2011/11/AAA_1288%D0%B0-580x386.jpg

 

Въпрос: Имате ли в манастира чин за събиране на излишъците и как правите това?

 

Отговор: Когато ставаме от масата, първото благословение на свещеника, е благословението на излишъците. В старите требници я има тази молитва: „Господи, благослови укрухи и умножи во святей обители сей и во всем мире”. И чак след това обичайното „Благословен Бог наш…” и „с нами Бог…” - има чинопоследование.

 

А по повод остатъците - това, което остава след трапезата на отците, събираме, а на миряните - изхвърляме, защото сега има много болести, не знаеш кой от какво боледува. Храната слагаме в средата на масата и всеки взима колкото му трябва.

 

По-рано веднага разпределяхме порциите, но видяхме, че това е непрактично. Но какво забелязвам при поклонниците и това ме разстройва: те биват много невнимателни, могат да си сложат голямо парче сирене, малко да похапнат и така да оставят, и се налага след това всичко да се изхвърля.

 

Съвременният човек няма чувство за грижовност, а нали грижовността е велика добродетел. Едно е стиснатостта, и съвсем друго - грижовността.

 

Старецът Йосиф Исихаст, например, беше в това отношение много взискателен. Към края на живота си вече не можеше да се занимава с ръкоделие и чистеше боб, леща и други подобни. И ето, понякога  изпускаше на земята някое лещено зрънце, а целият се беше подул от болестта и му беше много тежко, болезнено да се навежда. Но той правеше неимоверно голямо усилие, навеждаше се и вдигаше зрънцето.

 

Отците му казваха: „Геронда, ако едно грахче падне, това не е грях!” А той казваше: „Отци, виждам свети Йоан Предтеча (каливата бе посветена на него), който от оградата ни хвърля продуктите, когато се отнасяме с тях грижливо. Ако пренебрегваме това, то той ще ни напусне”. Велико нещо е грижовността.

 

Въпрос: Какво ще посъветвате една сестра, която пребивава в манастира в нерадение и често оставя своето килийно правило?

 

Отговор: Тя е  гостенка в манастира, а не монахиня. Монахът трябва да извършва своето правило.

 

Има при мен също двама-трима такива монаси. И какво направих? Казах им, веднага щом изпълнят своето правило, да идват при мен и да ми говорят за това. И така ги подтиквах към молитва. А още имам специално назначени братя, които следят онези монаси да не се успиват сутрин. Ако не са дошли на службата, братята отиват и ги будят. Защото им е нужна помощ.

 

Освен това, ги изправям под полиелея. Това е такъв голям полюлей в трапезарията над игуменската маса, и монахът застава там и се моли по ей-такава голяма броеница с огромни възли, и всички разбират, че той нещо е извършил. И той става, според апостола, зрелище за ангели и човеци. А яде след това.

 

Ето, като че отговорихме на всички въпроси. Беше ми много радостно да се срещна с вас. Моля се Божията Майка да ви помага, и вие също се молете за нас. Защото нашият манастир на Света Гора е много голям, хора идват от всички краища на земята, и ни е нужна Божията помощ, за да постъпваме във всичко правилно.

 

8 ноември, 2011 год.

 

Правмир. Ру

 

Източник: Сестри.ру

 

Прочетена 489 пъти

Последно добавени